Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11 21:20 - Гольо
Автор: bulpost Категория: Туризъм   
Прочетен: 2918 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 17.11 17:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

     Телефонният звън ме извади от мислите покрай новата квартира.Приятел ме питаше дали бих искал малко кученце,защото му се е родило внуче и доктора не разрешавал съжителство между новородено бебе и куче.
Не мислех дълго.Напоследък водех застоял начин на живот и това промени фигурата ми към по-закръглени форми.Какво пък,куче нямаше да е излишно,тъкмо щеше да ме разхожда сутрин и вечер.
     На другия ден излязох с малкият ми приятел,когото нарекох "Бай Иван",нищо че беше само на годинка.
...
image
...
     Отмина лятото и бяхме избистрили ежедневния маршрут,който включваше повече разходки извън нашето градче.Така можехме да разглеждаме безкрайни поля с разноцветни храстчета и растения.Минавахме покрай дворове с плодни дръвчета,рекички и изоставени сгради,нашарени с графити.
...
image
...
     Маршрута спазвахме стриктно и дори знаехме,че цялата разходка ни отнемаше около час.И нямаше как да не забележим,че на някои оградки не бяхме "добре дошли",защото се чуваше лай на кучета,които ревностно пазеха своята и на стопанина си територия.
...
image
...
     Нас ни лаеха на няколко места,но най-много покрай двор с червена къща.Защо къщата беше боядисана в червено не знаех нито аз,нито Бай Иван.Кучето,което ни лаеше така усърдно го кръстихме "Гольо",защото почти нямаше косми на гърба си.
...
image
...
     Дните минаваха и Гольо постоянно ни даряваше със своя дрезглав лай.
     Един ден забелязахме неговият стопанин.Дребен човечец,който постоянно бързаше с някакви кофи насам-натам.Хранеше си стоката и даже не му обръщаше никакво внимание.Явно си го познаваше и знаеше,че неговото куче има този навик.
     След време видяхме Гольо на пътя да души асфалта за следи от други кучета.За миг се бях стъписал,защото и моето куче обичаше да лае и си мислех,че е дошъл моментът за неизбежен дуел "очи в очи".
     Не знаех как да реагирам,за да защитя малкият ми приятел.
За щастие се показа стопанинът на Гольо и наду специална свирка за кучета.В следващият момент кучето му започна да се гърчи и легна на асфалта в безпомощен вид.
     Не знаех как действа звукът от такива свирки,но аз не чух нищо.Може би се касаеше за някакъв ултра-звук,недоловим за човешкото ухо.Бързо захвърлих всички мисли,защото по-важното за нас с Бай Иван беше,че бяхме спасени от острите зъби на Гольо.
     Исках да благодаря на стопанина му,но той бързо се беше прибрал,без да ни удостои дори с поздрав.Какво пък,"какъвто стопанинът-такова и кучето"- си рекох и продължихме с Бай Иван по пътя си.
     Разходките ни следваха своят график и не пропускахме ден без да се разхождаме сутрин и вечер.
Не пропускаше да ни лае и Гольо.Мислех си,че това никога няма да се промени,но един ден отново го срещнахме на пътя.Огледах се мигновено за стопанина му,но той не се мяркаше никъде.Помислих си,че това е края за малкото ми кученце и реших да го браня с каквото мога.
     Голямото туловище на Гольо се доближи застрашително с наведена муцуна.Посегнах и взех от земята една суха пръчка,защото друго нямаше.Знаех,че само щях да счупя прогнилата пръчка в гърба му. Разчитах единствено на това да се уплаши и избяга.Но,уви.
      Гольо за секунда се озова над кученцето ми и ...ближеше носът му.
      Гледката беше все едно виждате Давид и Голиат,но не в ожесточена битка,а в приятелска прегръдка.Не можех да повярвам.Двете кучета взаимно се миришеха и клатеха доволно опашки.
     Захвърлих пръчката и започнах да им говоря,че трябва да са приятели,а не врагове.
     Миг след това Гольо се свлече в гърчове на земята.В далечината видях стопанинът му със свирката.Махах му да спре да надува проклетата свирка,но без резултат.Едва след половин минута той се прибра в двора си и кучето му покорно се запъти натам.
     Беше отминала цяла година и Бай Иван се чустваше пълен господар на неговият си район.Гольо все така ни лаеше,когато бе зад оградата и все така въртеше доволно опашка,когато бе на пътя.
     Един ден разбрахме,че стопанинът на Гольо си е отишъл от този свят съвсем ненадейно и неочаквано за неговите близки.Помислих си,че все някой от роднините ще продължи да се грижи за осиротелия Гольо.
     Няколко дни всичко си беше,както преди.
     В една дъждовна сутрин забелязахме отдалеч с Бай Иван как товарят Гольо в някакъв джип и го отнасят в неизвестна посока.Дали го водеха на ваксина или на кастрация.Мислех си,че това ще разберем на следващия ден.
     Следващият ден отмина,както и следващите седмици и месеци,а Гольо го нямаше.Къщичката му си стоеше все така,но него го нямаше.
Всеки път,когато минавахме с Бай Иван покрай оградата на "червената къща", очаквахме гласът на Гольо и всеки път само гробна тишина.Бай Иван се изправяше на телената оградата с предните си лапички и го търсеше с поглед.Нямаше го.
Скимтеше,въртеше опашка,оглеждаше се на всички страни,но Гольо просто вече не беше там.
     Дали го бяха убили,защото нямаше кой да се грижи за него.Дали го бяха оставили в кучешки приют.Или пък го бяха подарили на някого...Все въпроси,на които нямах отговор.Липсваше ми това куче,което дори не бях погалил.Липсваше и на Бай Иван,който се надяваше,че някой ден отново ще доближи влажна муцуна до дългокракият си приятел.
    Мислех си,че човек еднакво може да скърби както за себеподобни,така и за животни.Никога не бях подозирал,че ще ме боли за едно куче.За куче,което дори не беше моето куче.
     Реших,че в живота е така и се примирих,макар че липсата ще остане задълго.


        Румен Цветков
      12  ноември  2017



Тагове:   куче,   животни,   липса,   страх,   любов,   жал,


Гласувай:
3
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bulpost
Категория: Туризъм
Прочетен: 5327
Постинги: 6
Коментари: 24
Гласове: 7
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930